Тежестта в лицето ми постепенно нарастваше. Знаех, че е там, че нещо не се чувства добре, но не спрях да питам какво е или как е започнало. И мен ме болеше тялото. Ако разочарованията бяха камъни, разбитите сърца бяха камъни, а травмите бяха камъни, това би обяснило чувството, което цялото ми тяло носеше всеки ден. Трябваше да намеря начин да ги оставя или да ги разбия и разпръсна парчетата.
„Ако разочарованията бяха камъни, разбитите сърца бяха камъни, а травмите бяха камъни, това би обяснило чувството, което цялото ми тяло носеше всеки ден.“
Бих спрял живота си от страх. Не работех по целите си и се криех зад проблемите, върху които трябваше да работя. Съпругът ми, който говори за пенсиониране, ме накара да осъзная, че времето ми изтича, за да правя нещата, които искам да правя в този живот. Трябваше да намеря начин да преодолея бариерите, които ми пречеха да бъда истинската си същност.
От известно време следя няколко терапевта в социалните медии, надявайки се, че малките им съвети ще са достатъчни, за да се почувствам по-добре. Когато една, която наистина харесвам, публикува, че е отворила собствена практика, й изпратих запитване. Въвеждането на думите, молбата за помощ не беше лесно, но само тази малка стъпка вече ме накара да се почувствам по-лек. Тя спомена застраховка, но не е в моята мрежа и личната й заплата е извън моя бюджет. Все пак задвижи колелата. Преди да предприема тази стъпка, нямах представа, че здравната застраховка ще покрие разговорната терапия. Оказва се... моят го прави.
Няколко минути търсене в моя застрахователен уебсайт и имах списък с местни терапевти. Проправих си път през списъка, задрасквайки онези, които изглежда противоречат на основните ми вярвания, и ограждах тези, които може да са подходящи за мен. Намерих един за пробване.
Попълних документите за прием и си уговорих среща. Но нещата не вървяха по план. Пренаселеният паркинг ме накара да се тревожа. Никой не ме поздрави, когато влязох, и това, че не знаех какво да правя, влоши безпокойството ми. Стоях във фоайето 10 минути след уговорения си час и чаках някой да ме признае, без да го смятам за добър знак, че няколко други души седяха във фоайето и чакаха своя терапевт, като всички те изглеждаха тичащи късен. Мениджърът на офиса излезе, за да ми каже, че са ми записали срещата в грешния ден и иска да знае дали мога да се върна утре. Казах му, че не мога и че няма да се върна. Това не беше мястото за мен.
Обезсърчен, но без да се отказвам, се върнах към списъка, намерих друг терапевт и изпратих запитване. Тя отговори бързо, задавайки няколко въпроса защо искам да започна терапия. Тя изглеждаше искрено загрижена и искаше да помогне. Записах си час при нея и започнах да създавам списък с неща, върху които исках и трябваше да работя (съзависимост с децата ми, скърбящ за смъртта на родителите ми, моето ОКР, самосаботаж и т.н.).
„Първата ми среща беше комбинация от нерви, страх и облекчение.“
Първата ми среща беше комбинация от нерви, страх и облекчение. Изпратих й съобщение, когато пристигнах (по нейни инструкции) и я изчаках в камиона си да излезе и да ме вземе. Точно навреме тя дойде на вратата и ми махна да вляза с грижовна усмивка на лицето си, сякаш бях дете, което ме викаха от почивката. Тя се представи и ме заведе до офиса си, обикновено пространство със стол за нея и любовна седалка за мен, украсени с точното количество ярки произведения на изкуството, които не бяха нито груби и санитарни, нито разхвърляни и разсейващ.
Петдесетминутната сесия отлетя. В списъка ми с над дузина неща, върху които да работя, обсъдихме три. Тя слушаше и кимна. Имах чувството, че тя наистина е инвестирала в това да ми помогне. Тя има татуировки. Аз също. Тя ругае малко. Аз също. Писнало й е от това как проблемите на жените се отхвърлят и ние сме етикетирани като „трудни“ или „луди“. АЗ СЪЩО!
„Терапията е маратон, а не спринт. Това само по себе си е урок за мен.”
Тя ми напомни в края на сесията, че терапията е маратон, а не спринт. Това само по себе си е урок за мен. Не съм добър в търпението и щом установя проблем, искам да бъде решен сега!
Тя също ми даде домашно: Научете разликата между самообслужване и самоуспокояване.
Самоуспокояването означава да правите нещата, които ви карат да се чувствате временно по-добре (или вцепенени) и рискувате да се почувствате още по-зле след това. Грижата за себе си е да правите нещата, които всъщност са добри за вас.
Самоуспокояващо за мен е изпращането на съобщение до съпруга ми в три следобед, питайки го дали иска да излезем на вечеря. Грижата за себе си означава да приготвяте храна заедно и да ядете на масата, вместо докато гледате телевизия.
Самоуспокояващото се превърта през телефона ми, когато се събудя и губя представа за времето. Самостоятелната грижа е да настроя алармата си десет минути по-рано и да не вдигам телефона си, освен да изключа алармата, за да мога да съм на работа навреме.
Самоуспокояването означава да пазарувам неща, които всъщност не искам или не се нуждая. Грижата за себе си означава да си стоиш вкъщи и да чистиш шкаф.
Разбирам защо тя искаше това да е първата ми стъпка. Това е основата, върху която могат да се градят толкова много други неща. Плюс това ми помага да разпозная кога и защо саботирам себе си.
Тя ме предупреди, когато започнахме, че ще се изкуша да предложа терапия за други хора. Тя беше права. Това върви точно заедно с желанието ми да „помагам“ на други хора. Бавно осъзнавам в пътуването си от съзависимостта, че мога да контролирам само това, което правя, мисля и казвам.
„Научих, че мога да кажа на хората, че отивам, без да очаквам те да направят същото. Това е моят маратон за бягане.
Не се срамувам да ходя на терапия. Всъщност се гордея със себе си, че най-накрая положих усилия. Но научих, че мога да кажа на хората, че отивам, без да очаквам те да направят същото. Това е моят маратон за бягане. Ако искат да се запишат, това е добре, но могат също така просто да ме аплодират отстрани.
Проучването, намирането на терапевт, който ме предизвиква, без да противоречи на това кой съм, прави процеса по-лесен. Терапията трябва да ви помогне да си помогнете, а не да ви принуди да промените неща, които са важни за вас.
„Терапията трябва да ви помогне да си помогнете сами, а не да ви принуди да промените неща, които са важни за вас.“
Заедно решаваме каква да е домашната ми работа между сесиите. За един месец прекарвам два часа в терапия и почти 500 часа буден навън по света. Самото изказване за проблемите ми по време на моите сесии не ми помага веднага да се науча как да променя мислите и поведението си. Искам да мога да се ориентирам в света извън терапията с уроците, които научавам в моите сесии. Домашното ми помага в това. Научих, че добрият терапевт иска непрекъснато да работя върху проблемите си.
Разбирам, че терапията не е за всеки. Някои хора никога няма да се чувстват комфортно да говорят за живота си с непознат. Други смятат, че могат да решат всичко сами. Аз бях един от тези хора. Вярвах в терапията за други хора, но мислех, че мога да се справя с всичко без чужда помощ и да „поправя“ проблемите си с книги за самопомощ и положителни утвърждения. Тези неща могат да помогнат, но никога нямаше да ми помогнат да стигна до истинските решения.
Ако имах счупена кост, която не зарасна правилно и някой лекар ми каза, че трябва да счупят отново костта, за да зарасне наистина (и да спре болката), бих го направил. При мен психически беше същото. Да, работата върху моите мисли, поведение и чувства е трудна и неудобна, но ще си струва да бъда наистина излекуван и най-накрая способни да хвърлят камъните на разочарованието, да разбият метафоричните скали на разбито сърце и да повалят камъните на травма.
Всъщност не осъзнавах колко тежко и тъжно се чувствах, докато не започнах да се чувствам по-лек и по-спокоен. Знам, че ще отнеме време, за да преодолея всичко. Може да съм на терапия от години и това е добре. Готов съм да инвестирам време, пари и енергия, за да започна да се чувствам отново като себе си.
Реджина Маккей
